А визите къде са?

Политиката често страда от къса памет. Особено когато между гръмките обещания и реалността се отвори пропаст, която трудно може да бъде запълнена с пресконференции и дипломатически формулировки.
Преди два месеца министър-председателят Румен Радев увери, че в разговора си с президента на САЩ Доналд Тръмп е поставил много ясно въпроса за отпадането на визите за българските граждани. Дори обвърза темата с престоя на американските самолети-цистерни на летище София. Посланието беше категорично – България е стратегически съюзник, но и очаква реципрочност.

Днес обаче дневният ред изглежда различен.

Правителството вече предлага Народното събрание да разреши разполагането на до осем американски самолета KC-135, до 250 военнослужещи и съответното оборудване във военната база Безмер, за да подпомагат операциите на САЩ в Близкия изток. Искането идва след официална дипломатическа нота от американското посолство, получена още през юни.

И тук неизбежно възниква въпросът: А визите къде са?

Защото засега няма решение. Няма дори индикация, че Вашингтон е направил конкретна крачка към включването на България в програмата Visa Waiver. И ако преди темата беше представена като важен дипломатически приоритет, днес тя почти отсъства от публичния разговор.

Другият интересен момент е политическият прочит на ситуацията.

Премиерът обяснява, че подобно решение трябва да бъде взето от Народното събрание. Формално това е така. Законът изисква парламентът да даде разрешение за подобно разполагане на чужди въоръжени сили.

Само че има една подробност.

Управляващото мнозинство разполага със 131 народни представители. Тоест, ако има политическа воля, решението може да бъде прието без нито един глас от опозицията. Разбира се, най-вероятно подкрепа ще дойде и от други парламентарни сили, които вече заявиха положителна позиция. Но когато управляващите сами разполагат с необходимото мнозинство, аргументът "парламентът ще реши" звучи повече като политическо разпределяне на отговорността, отколкото като реална институционална дилема.

Има и още една разлика спрямо предишната ситуация.

Преди няколко месеца американските самолети бяха разположени на гражданското летище София. Обществото получи обяснения за "учебни дейности" и логистична необходимост. Малко по-късно обаче официални американски представители благодариха на България за подкрепата на операциите в Близкия изток, което показа, че истинската цел е била различна от първоначално представяната.

Сега поне има повече откровеност.

Никой не твърди, че става дума за учения. Официално се казва, че самолетите ще подпомагат американските операции в Близкия изток. Това поне е честен разговор с обществото.

Изборът на Безмер също изглежда логичен. Военната база е създадена именно за подобни задачи, разполага с необходимата инфраструктура и осигурява далеч по-висока степен на сигурност от гражданско летище като София. Ако подобна техника така или иначе ще бъде разполагана в България, естественото ѝ място е именно във военен обект.

Любопитен остава и времевият аспект.

Правителството съобщи, че дипломатическата нота е получена още на 17 юни. Това означава, че разговорите между София и Вашингтон са вървели седмици наред, преди темата да стане публична. Подобни документи не се пишат за ден, нито се внасят без предварително политическо съгласуване. Затова едва ли някой в Министерския съвет е бил изненадан от американското искане.

Всъщност въпросът не е дали България трябва да изпълнява съюзническите си ангажименти. Като член на НАТО страната има своите задължения и те са известни отдавна. Истинският въпрос е друг. Когато преди два месеца беше поставено условие за визите, а днес вече обсъждаме ново разполагане на американски самолети без да има резултат по тази тема, обществото има право да попита:

Какво всъщност получи България?

Защото стратегическото партньорство е най-устойчиво тогава, когато е двупосочно. А засега самолетите идват. Парламентът най-вероятно ще ги одобри. Само визите продължава да ги няма.